Международна политика

Дипломатически спектакъл и разрушаване на производителните сили: хроника на есенното преразпределение

Contents

Коментар

В събота, 17 октомври, на заседание на ръководния комитет на МВФ в Банкок делегати от редица страни демонстративно станаха и напуснаха залата, когато думата взе руският министър на финансите. Това беше жест, предназначен за фотографите: ето я цивилизованата Европа, която не желае да седи на една маса с варварина. Ден по-рано президентът на САЩ подписа указ, с който спря действието на значителна част от новите санкции срещу същия този варварин. Дясната ръка на „колективния Запад“ не знаеше какво прави лявата. По-точно, дясната знаеше прекрасно, а лявата играеше за публиката.

Така изглежда световната политика през есента на 2026 г. На авансцената се разиграва спектакъл с декори от „ценности“, „единство“ и „решителност“. Зад кулисите се пазарят. Нашата задача е да свалим грима на актьорите и да покажем на работническата класа от чии джобове са платени както спектакълът, така и пазарлъкът.

Санкциите като стока

Да започнем с онова, за което буржоазната преса говори полугласно. Според съобщения на „Агентство“ след телефонния разговор между Тръмп и Путин на 9 октомври Вашингтон е разрешил търговията с руски дизел, обсъждал е сделки с чуждестранни активи на „Лукойл“ и участието на американски инвеститор в проектите „Северен поток“, обмислял е възможността за размразяване на руски активи и за възобновяване на покупките на руски енергийни ресурси от Европа. Съобщава се също, че Вашингтон изисква от Киев да прекрати ударите по руските рафинерии. Засега всичко това са слухове и ще трябва да изчакаме потвърждението им в официални документи. Но самите слухове са показателни: никой не се учудва, че подобни сценарии изобщо са възможни.

Да вземем за пример изслушванията в британската Камара на общините на 20 октомври. По оценка на Айзък Леви приходите на Русия от износ на изкопаеми горива през септември са били с около 30% по-ниски, отколкото през януари 2021 г., докато обемите на износа са намалели значително по-малко от приходите. Петролните товари е трябвало да изминават по-дълги маршрути и да се продават главно на Индия, Китай и Турция — тоест на купувачи, които умеят да се пазарят. Делът на приходите от данъци върху нефта и газа в руския бюджет за първите девет месеца на годината е спаднал от 25% на 18%, докато преди е достигал от една трета до половината от бюджета. Ормузката криза се оказа за Москва, по думите на същия експерт, „златен билет“, докато ударите по рафинериите не отнеха част от печалбата ѝ.

И тук идва най-пикантното. Според същите изслушвания около 60% от руските въглища се превозват с кораби, застраховани във Великобритания, а през първите девет месеца на годината стойността на тези превози е достигнала 7,9 млрд. британски лири. Правилата, видите ли, допускат подобни операции, стига да се спазва ценовият таван. Лондонското Сити воюва с Русия, докато продължава да пълни джобовете си с приходи от застрахователни премии. Ето я „войната на цивилизациите“: рицарите на ценностите са на предната линия, а застрахователните полици се издават в тила — без обедна почивка. Друг експерт, Крейг Кенеди, обясни с похвална откровеност как е била изградена санкционната политика: трябвало е да се избира между ограничаване на обемите и намаляване на приходите, а пълното изтегляне на руския петрол от пазара се е смятало за нереалистично. С други думи, санкциите са ограничени там, където започват печалбите на собствените капиталисти.

Законът за стойността не издава укази, но определя рамките, в които те се пишат. Санкциите преразпределят предимствата и загубите: лондонските застрахователи, турските рафинерии, индийските и китайските купувачи, руските износители и американските претенденти за бъдещи сделки се оказват в съвсем различни позиции. Британските предложения — да се намали ценовият таван, застраховането на превозите да се облага с данък от 5–10% и да се окаже натиск върху турските рафинерии — се разминават с американския курс към смекчаване на санкциите. Причината за това разминаване не е различието в „ценностите“ — във Вашингтон и Лондон те са едни и същи, макар да се изчисляват в различна валута, — а различието в интересите, стоящи зад съответните държавни апарати. Трябва обаче да отбележим, че това е наша хипотеза: за да се докаже влиянието на конкретна група капитали, не е достатъчно да се покаже, че тя е спечелила от дадено решение. Трябва да се проследи кой какво е изисквал и какви действия са предприели държавите. Ще продължим тази работа с появата на нови данни. Засега е достатъчно да констатираме, че държавата не се рее над капиталите, а лавира между тях.

Ялта без Ялта

Втората сцена на спектакъла обещава да бъде още по-ефектна от първата.

На 20 октомври в Осло Уиткоф, Зеленски, президентът на Финландия Стуб и норвежкият премиер Стьоре, с участието на представители на европейски столици, ЕС и НАТО, обсъждаха според съобщения на Financial Times и Axios два въпроса. Зетят на президента на САЩ Кушнър се присъедини чрез видеовръзка. Първият въпрос беше бъдещето на Украйна — гаранции за сигурност, интеграция в „единна“ Европа, инвестиции и следвоенно възстановяване. Вторият беше свързан с условията за „траен мир“ с Русия, включително „нова архитектура на европейската сигурност“ и възможно икономическо сътрудничество с Москва. Стьоре спомена и териториалните въпроси, и санкциите. Нека обърнем внимание на последователността: първо „възстановяване“ и „инвестиции“, после „сътрудничество с Москва“. Подялбата на пая, както обикновено, започна, преди войната да е приключила.

Едновременно, както пише The New York Times, Уиткоф носи на Зеленски друго послание: да не настоява за връщането на окупираните източни територии, защото Украйна също можела да „спечели“ от сделка, сключена предимно при условията на Русия. Тук думата „спечели“ заслужава особено внимание: тя показва на какъв език се водят разговорите зад затворени врати. Аргументите са подкрепени по напълно материален начин: ограничена е работата на Starlink, възникнали са проблеми с предаването на предупреждения за ракетни удари, а доставките на прехващачи за комплексите Patriot се бавят. Искате „гаранции“ и „подкрепа“? Първо ще видим как ще се държите. Такава е цената на „съюзничеството“ в свят, в който „съюзникът“ може просто да бъде изключен от мрежата.

Междувременно старата Европа, според колумниста на Financial Times Гидиън Рахман, подготвя собствено телефонно обаждане до Кремъл и два варианта за избор: замразяване на конфликта по фронтовата линия в замяна на гаранция, че Украйна никога няма да влезе в НАТО, или отстъпване на Русия на все още незавзетата част от Донбас, съчетано с присъединяване на Киев към алианса. Или чай със захар, или ръце със сапун — но не за сметка на заведението.

Сега най-важното. Според The Wall Street Journal на 9 октомври Путин е предложил на Тръмп тристранна среща със Си Дзинпин в кулоарите на срещата на върха на АТИС на 18–19 ноември в Шънджън. Бивш сътрудник на руското разузнаване, цитиран от вестника, описва замисъла като втора Ялтенска конференция: великите сили си поделят света на сфери на влияние, а никой от „малките“ — включително тромавият Брюксел — не седи на масата. Това е оценка на анонимен източник. Официално е потвърдено единствено, че темата е била обсъждана. Говорителят на руския президент Песков заявява, че няма нито дневен ред, нито договорености, а американският държавен секретар Рубио уточнява, че срещата не е съгласувана. При това самият замисъл напълно съответства на онова, към което Москва се стремеше още преди нахлуването. През декември 2021 г. тя представи на САЩ и НАТО проекти за договори, съдържащи искания за забрана на по-нататъшното разширяване на алианса и за връщане на военното му присъствие към конфигурацията от 1997 г. Тогава ѝ отказаха. Сега тя предлага същата сделка, но с различен състав на участниците. Победа?

Отговорът на Тръмп от 19 октомври си струва да бъде запомнен. Той е готов за среща, но „не толкова заради Украйна“: по отношение на Украйна Русия, по думите му, „се държала нормално“, а самият той искал да разговаря за ядрените оръжия и разоръжаването. Пекин, чрез Министерството на външните работи, определи тристранните преговори за денуклеаризация като „несправедливи, неразумни и нереалистични“, като обясни, че китайският арсенал е значително по-малък от американския и руския. Въпреки това, според The Washington Post, китайски представители са поискали от Вашингтон разяснения относно плановете за срещата. Китай не харесва дневния ред, но не иска да пропусне самата среща.

Не сме склонни да виждаме тук заговор. Виждаме пазарлък. Всяка страна има своя стока и своя сметка: Вашингтон премества разговора там, където има предимство — към стратегическите въоръжения; Пекин не желае да ограничава арсенала си, докато той е по-малък от чуждите; Москва се опитва да превърне военните си позиции в признати права. Единственото, по което и трите страни са единодушни, е, че решенията трябва да се вземат без онези, за които се вземат. Но сходството на интересите по въпроса за изключването на трети страни все още не означава, че вече е постигнат сговор. Подялба на света, с която трите хищника биха могли да се съгласят, ще стане възможна едва когато всеки от тях повярва, че съотношението на силите е трайно установено. Сегашното съотношение не дава основание за подобна увереност. Ялта от 1945 г. стана възможна, защото войната излъчи победители. Днешната Ялта, ако изобщо се състои, ще бъде опит да се запише на хартия онова, което на практика все още не е решено на бойното поле.

Не бива да премълчаваме и още един нюанс. Посещението на Уиткоф в Санкт Петербург е планирано за 21 октомври, а по същото време в града се намира премиерът на Държавния съвет на КНР Ли Цян по повод 31-вата редовна среща на правителствените ръководители на Русия и Китай. Такива срещи се провеждат ежегодно, затова не бива да ги разглеждаме като доказателство. Но съвпадението е любопитно: Москва води пазарлък на два фронта едновременно, а този, който седи от другата страна на масата, отлично знае това. Леви отбелязва и че Китай е получил значителни лостове за влияние върху Русия и ги използва, за да купува суровини на намалени цени. Един от „партньорите“ в антиамериканския фронт влиза в ролята на купувач спрямо другия „партньор“. И между тях се води пазарлък на живот и смърт.

При тези условия Кремъл заговори с гласа на представител на експертния съвет към Съвета за сигурност. В интервю за ТАСС Андрей Сушенцов заяви, че САЩ са постъпили „предателски“ спрямо Украйна и европейските си съюзници, като „стоварили върху тях това бреме без предупреждение“. Същият този Кремъл доскоро обвиняваше администрацията на Байдън в предателство спрямо Киев. Тонът се промени точно когато в Белия дом се смени администрацията. Както виждаме, предателството е чисто ситуативна категория: всичко зависи от това кой седи в Овалния кабинет. Съюзническите задължения се оказват не морален дълг, а разходно перо, което всяка страна преразглежда при промяна на съотношението между ползите и разходите. Между другото, Сушенцов съобщи и че Русия води война на изтощение. И двете страни повтарят, че изтощават противника, а ние предлагаме тази теза да се проверява с числа, защото думите във войната са евтини, както винаги. Нима империалистическите хищници са се изтощили дотолкова, че вече са готови да пристъпят към подялбата на плячката, която все още се съпротивлява?

Пари вместо принуда

Числата ни бяха предоставени от същите британски изслушвания и говорят много. Едно уточнение: експертите, както вече отбелязахме, се застъпват за оказване на натиск върху Москва, а политическите им рецепти — „смяна на режима“, „стимули за елитите“ — отразяват позициите на правителствата, които представляват. Но фактите, които представиха, заслужават анализ независимо от предлаганите от тях рецепти.

Найджъл Гулд-Дейвис оценява дела на военните разходи на около 40% от федералния бюджет. По думите му парите идват от почти изчерпания Фонд за национално благосъстояние, от увеличени данъци, от съкращаване на други бюджетни пера и от нарастващ дефицит, който се покрива чрез руските банки. Девет региона са намалили еднократните плащания за сключване на договор с армията, тъй като Кремъл е прехвърлил тази тежест върху регионалните бюджети. Кенеди разказа за кредитния бум през 2022–2024 г.: предприятията от отбранителната промишленост увеличавали производството, като затъвали все по-дълбоко в дългове, а сега бюджетът е принуден да отделя средства за плащане на лихвите по тези дългове. С други думи, конструкцията напомня финансова пирамида: докато привлича нови вложители, тя се държи, но когато те престанат да идват, рухва. Въпросът е само върху кого ще рухне. Предполагаме, че това ще бъдат онези, които все още имат какво да губят освен оковите си.

Най-интересното е друго. Руската държава, както отбеляза същият експерт, се стреми да не принуждава хората да воюват, а да купува съгласието им. Рекламата на армията не казва: „Вие сте нужни на страната“. Тя казва: „Ето колко ще получите“. Набирането на войници стана част от пазара на труда. Резултатът е остър недостиг на работна ръка, заводи, работещи денонощно, заплати, които растат по-бързо от производителността, и инфлация, която поглъща този ръст и прехвърля сметката върху всички останали. Войници на договор се набират предимно в бедните региони, където изплащаните суми се равняват на годишен доход, докато в Москва и Санкт Петербург почти никой не се изкушава от тези предложения. В отдалечените райони, според оценката на Гулд-Дейвис, протича „скрита мобилизация“: хора с хронични дългове биват тласкани към сключване на договор с армията. Според Леви в руската армия воюват граждани на около четиридесет държави, като някои от тях са били вербувани с измама. А за каква работа вербуват честно?

Какво е важно за нас в този случай? Че държавата, в ролята си на съвкупен купувач на работна сила, плаща скъпо за една особена стока — готовността на човека да рискува живота си. Принудата не изчезва, а променя формата си. Дългът, бедността и безработицата в региона вършат същата работа, която при други обстоятелства върши заповедта за мобилизация: на човека му остава изборът между глада и фронта и той, като свободен продавач на собствената си работна сила, „доброволно“ избира второто. Така капиталът освобождава пролетария: освобождава го от всичко освен от необходимостта да се продава. Разходите за подобно наемане на войници се поемат от бюджета, а чрез инфлацията — от всички останали наемни работници. Буржоазните анализатори наричат липсата на работна ръка „дефицит на кадри“, но по същество става дума за физическо изтощаване на същия онзи източник на принадена стойност, за който ще говорим в третия брой на нашето списание. Експертите виждат в това слабото място на „режима“ и се надяват да окажат натиск върху „елитите“. Ние виждаме нещо друго: за войната плаща работникът — и в Москва, и в Киев, и в Милано.

Нека се отклоним за малко от повествованието. Зад предпазливите формулировки на изслушванията могат да се открият потвърждения на познатите ни разногласия в руската върхушка. Кириенко влезе в конфликт с „ястребите“ от ФСБ по въпроса за ограниченията в интернет; главният икономист на ВЕБ заяви, че Русия не може да спечели война на изтощение, а ръководителят на Сбербанк каза, че всички искат войната да приключи възможно най-скоро. Имаме основания да предполагаме, че в Москва съществува „прагматична“ фракция, за която връщането на западните пазари би било по-изгодно. Засега обаче разполагаме с косвени признаци, а не с установен факт. Едно е ясно: колебания има, пукнатини в управляващата класа съществуват, но липсва онази партия на пролетариата, която би могла да се възползва от тях.

Война срещу инфраструктурата

Докато дипломатите се пазарят, дроновете продължават да нанасят удари. На 18 октомври Украйна, според съобщения в пресата, е нанесла мащабни удари по руска територия: по петролната инфраструктура в Санкт Петербург, по логистичен център на Ozon и по обект от цифровата инфраструктура на VK. Руските власти съобщиха за прехванати дронове, един загинал и няколко ранени. Размерът на щетите във всеки от обектите тепърва трябва да бъде установен поотделно. През същите дни Зеленски заяви, че за една седмица руските сили са атакували 76 пъти украински енергийни, петролни и газови обекти, включително подстанции в няколко области. Това е оценка на украинската страна, предадена от Reuters, която, както всяка оценка на страна във войната, се нуждае от проверка.

Тези събития се различават по целите и обстоятелствата си, но заедно разкриват обща тенденция: инфраструктурата се превръща в един от основните обекти на ударите. Производителните сили на обществото не се изчерпват със заводите и машините. Към тях спадат пътищата и подстанциите, пристанищата и складовете, технологиите и знанията, организацията на труда и преди всичко самият работник. Подстанцията захранва както цеха, така и жилищния квартал; пристанището свързва производството със световния пазар; складът свързва търговията с транспорта; центърът за данни обслужва плащанията и доставките. Нека отбележим, че центърът за данни съвсем не е просто „помещение с компютри“: един такъв център може да обслужва търговията, друг — държавни или военни системи. Значението на удара зависи от това какво точно е било парализирано.

Войната нанася удар на капитала по три начина: унищожава средствата за производство, спира функционирането им и ги обезценява. Разрушеният обект губи стойност; оцелялото предприятие остава без енергия и компоненти; пътят е физически непокътнат, но вече не осигурява предишния транспортен поток. Обществото губи труда, вложен преди това, и е принудено да вложи нов труд, за да възстанови загубеното. За отделния капитал разрушаването на чужди производствени мощности може да се окаже късмет: конкурентът е унищожен, пазарите са отворени. Но частната изгода не компенсира обществените загуби.

Помним Гросман и Матик: обезценяването може временно да подобри условията за натрупване на някои капитали, но самото разрушение не разрешава противоречията на капиталистическото възпроизводство. То унищожава натрупания обществен труд и влошава положението на онези, които са го създали. Войната срещу инфраструктурата е война срещу материалните основи на общественото възпроизводство. Тя се води от същите онези, които в мирно време охотно разсъждават за „развитие“ и „модернизация“.

Черно море: застрахователната полица като оръжие

Същият резултат се наблюдава и във войната по море. През октомври атаките срещу търговски кораби в западната част на Черно море доведоха до гибелта и изчезването на моряци. Според съобщения от 15 октомври след удари по два танкера край румънското крайбрежие седем моряци се водят за изчезнали. Аналитичната компания Ambrey свърза редица атаки с кораби, участващи в търговията през дунавските пристанища, и оцени като висока вероятността ударите да са били нанесени от руска страна. Това е оценка, а не установен факт. Честността изисква да правим разлика между двете.

Какво стои зад тези събития? Черно море свързва украинските и регионалните пристанища със световния пазар. Заплахата за корабоплаването удря износа на зърно и други стоки, работата на пристанищата, фрахтовите ставки и застраховането. Военният риск оскъпява превозите и принуждава корабособствениците да търсят обходни маршрути. Нямаме основание да твърдим, че конкретна компания умишлено създава опасност в името на печалбата: за подобно твърдение трябва да се посочат нейните действия и изгодите ѝ, а не просто да се констатира повишаване на застрахователните премии.

Но самата логика е очевидна: транспортирането е част от процеса на реализация на стойността, а стоката, която не може да бъде доставена на пазара, не струва нищо. Нарушенията в корабоплаването се отразяват на производството, търговията и цялото световно разделение на труда.

Нека между другото разсеем една широко разпространена през последните дни илюзия. Нападение срещу търговски кораби край границите на държави — членки на НАТО — съвсем не води автоматично до прилагане на член 5. Северноатлантическият договор задължава всеки съюзник да предприеме действията, които сметне за необходими, включително използването на въоръжена сила. Какво точно ще бъде сметнато за необходимо зависи от обстоятелствата и политическата воля, а не от самия текст на договора. Онзи, който се надява на „автоматична“ защита, разчита на нещо, което договорът не обещава.

Работникът в чуждото стопанство

Да преминем от корабите и подстанциите към хората, от чийто труд зависи всичко останало. Съвременният капитал все по-често организира труда чрез цифрови платформи. Куриерът получава поръчки чрез приложение, таксиметровият шофьор зависи от алгоритмичното разпределение на курсовете, а складовият работник — от системите за отчитане и маршрутизация. Тези форми на заетост не премахват материалната зависимост на труда, а само я прикриват.

На платформата са ѝ необходими електричество, интернет връзка, центрове за данни, платежни системи, пътища и складове. Куриерът няма да достави поръчката без връзка и проходим път; шофьорът зависи от автомобила, горивото, ремонта и достъпа до клиенти. Приложението може да продължи да работи, но работникът вече няма да изкара и стотинка.

Тук капиталът демонстрира умението си да прехвърля разходи върху други. Платформата разпределя поръчките, определя правилата за достъп, изчислява възнаграждението, използва рейтинги и блокира достъпа на изпълнителите. Формално „независимият“ работник има слабо влияние върху условията на труда си. Същевременно сам плаща за транспорта, горивото, ремонтите, връзката, оборудването и времето за чакане. Заплащането за изпълнена поръчка не е равнозначно на доход: за да се установи действителното положение на работника, трябва да се приспаднат разходите, амортизацията, неплатеното време и загубите, произтичащи от нестабилния поток от поръчки.

Така е организирана системата: мащабният процес се координира отгоре, а рисковете и разходите се прехвърлят надолу.

Класовата страна на въпроса е очевидна. Работникът се оказва заложник на инфраструктурата не защото тя цялата принадлежи на един собственик, а защото достъпът до нея се контролира от различни субекти: пътят може да е държавен, мрежата — частна, платформата — корпоративна, а автомобилът — личен. Трудът обаче зависи от функционирането на цялата система. Ако едно от звената излезе от строя, работникът губи заработката си, макар способността и готовността му да работи да остават непроменени.

Войната, санкциите и прекъсванията на електрозахранването правят тази зависимост болезнено видима: връзката е прекъсната, горивото е поскъпнало, пътят е разрушен — и работата спира, въпреки че работното място формално е непокътнато. Следователно последиците от войната не се ограничават до отбранителната промишленост.

Нека отбележим и една аналогия, която буржоазният анализ не обича да забелязва. Платформата привързва човека към чужда инфраструктура, а договорът с армията — към чужд риск. И в двата случая той получава пари за готовността си да поеме разходи и опасности, чиито условия не определя сам. Разликите в статута — наемен работник, самонаето лице, дребен собственик — са реални и изискват подробен анализ. Но зад формалното наименование не бива да изпускаме от поглед действителната зависимост от възложителя, платформата и средствата на труда.

Инфраструктурата едновременно обслужва обществените потребности и капиталистическото натрупване. Класовият въпрос е кой определя условията за достъп до нея, кой плаща за сривовете и кой присвоява резултатите от общия труд. Това е едно от проявленията на основното противоречие на капитализма: общественият характер на производството се съчетава с частен контрол върху условията, при които то се осъществява.

Украйна: между доставчици и купувачи

Какво можем да кажем за Украйна? Тя не може да бъде разглеждана нито като напълно самостоятелен участник в събитията, нито просто като марионетка. Украинската държава има собствени институции, управляващи групи, военни цели и сметки. Но събитията от 19–20 октомври показаха колко силно способността ѝ да води война зависи от доставчиците. Ограничаването на Starlink, прекъсванията в предаването на предупреждения за ракетни удари и забавянето на доставките на прехващачи са все лостове в пазарлъка за това от каква част от територията си трябва да се откаже Киев.

„Гаранциите за сигурност“ и „следвоенното възстановяване“, за които се говори в Осло, са свързани с въпроса чии капитали ще получат достъп до това възстановяване и при какви условия. Засега няма документи, а всеки конкретен пункт ще трябва да бъде проверен от съвременния матрос Маркин, когато документите се появят и станат достъпни за пролетариата — тоест след световния Октомври. Но посоката може да се разпознае още днес: за някого след войната ще започне най-доходоносното предприятие.

Интересите на държавите не съвпадат с интересите на обществото. Украинските работници плащат за войната с мобилизация, разрушени жилища и инфраструктура, загубени доходи и принудително изселване. Руските работници плащат с инфлация, задлъжнялост на регионите, рисково наемане и съкращаване на други бюджетни разходи. Общността на тези последици не заличава различията между страните: отговорността за започването на войната и обстоятелствата около конкретните военни операции остават такива, каквито са.

Но в Киев, Москва и Вашингтон се пазарят за цената и формата на подялбата, а наемните работници не участват в този пазарлък. Тяхната роля се свежда до това да плащат и да умират.

Какво следва от това?

Дипломатическият спектакъл демонстрира политическата воля на държавите, но тази воля се сблъсква с материалната зависимост от връзките, които същите тези държави се опитват да прекроят: търговските потоци, енергийните доставки, застрахователните полици и транспортните възли.

„Новата Ялта“, ако изобщо се състои, няма да бъде по-добра за работниците от старата. Тя е опасна съвсем не като сговор между великите сили, а като напомняне, че всяко „мирно уреждане“ между империалистическите държави си остава сделка за преразпределение, а сметката за подобни сделки плащат онези, които не участват в тях — наемните работници. Навремето Ленин наричаше мирните споразумения между империалистите „предишки“ между войните. Настоящият преговорен цикъл не дава основания тази оценка да бъде преразгледана.

Но разобличаването на разминаването между думите и делата на правителствата — както прави всеки добросъвестен либерален вестник — не е достатъчно за работническата класа. Трябва да разберем как санкциите, войната, логистичните сривове, дълговата тежест и новите форми на наемане се отразяват върху способността ѝ да живее, да се съпротивлява и да действа съвместно.

Класовата самостоятелност изисква организация и политическа програма. Партията не подменя самостоятелната активност на класата, а изразява нейната политическа независимост. Нейната задача не е да избира по-приемливия национален капитал, а да се противопоставя на подчиняването на работниците на интересите на собствената им буржоазия. Защитата на националната конкурентоспособност и на военните предимства не е защита на нашите пролетарски интереси. Работниците не определят стратегията на санкциите и не се разпореждат с военните бюджети, но плащат сметката за тях.

Зад дипломатическите декори се води борба за материалните условия на общественото възпроизводство. Тези условия се създават чрез колективен труд и работниците не бива да остават заложници на конкуренцията между капиталите и държавите. Не бива — но остават. Крайно време е да се замислим защо.

Защото заложникът, който не знае, че е заложник, не изисква освобождение. Защото зрителят, който взема спектакъла за реалния живот, не излиза на сцената. И защото класата без собствена партия винаги ще плаща чуждите сметки.

Изводът е прост: докато декорите не бъдат свалени и световната комунистическа партия не бъде създадена, пазарлъкът ще продължава без участието на онези, които плащат за него.

20 октомври 2026 г.

Suggest changes