През информационния шум на октомври 2026 г. буржоазната мисъл е способна да съзре единствено хаос. Но този хаос е само привидност: зад дипломатическите маневри, правителствените кризи и полицейските репресии се крие единната физиология на структурната криза на капитализма.
Либералната митология за „правата на човека“ и неприкосновеността на санкциите се разпада на прах, когато става дума за оцеляването на монополите. Империализмът на САЩ, същият, чийто символ е Статуята на свободата, изправен пред логистично задушаване вследствие на блокирането на Ормузкия проток на фона на войната в Близкия изток, възобновява покупките на беларуски калий. С това той попълва бюджета на държавата, на която либералната журналистика още дълго преди войната в Украйна и кървавия беларуски август 2020 г.1 беше приписала статута на „последната диктатура в Европа“.
За капитала — независимо под какъв флаг извлича печалба — политическата фасада няма значение. За него няма разлика между въвеждането на санкции и тяхното отменяне; изборът зависи от това кое в дадения момент е по-печелившо. А в този конкретен случай, когато за американските агрокорпорации е жизненоважно да намалят разходите, на либералните журналисти им се налага или срамежливо да крият неудобните факти в сухите борсови сводки, или набързо да конструират идеологическо алиби за тази сделка.
Пред нас не стои заговор на измамници, а, по точната формула на Енгелс, идеология в строгия смисъл на думата. Журналистът, който пише за „хуманитарна необходимост“, в повечето случаи е напълно искрено убеден, че мисли в категориите на морала.
Когато икономическият базис изисква отмяна на политическите принципи, идеологическата прислуга на капитала използва три основни инструмента, за да оправдае това противоречие:
- Хуманитарно алиби („борба с глобалния глад“): премахването на санкциите срещу калиевите торове се обяснява не със стремежа на американския аграрен капитал да запази нормата на печалба, а с патетичната „грижа за световната продоволствена сигурност“. Журналистите започват да доказват, че торовете са изключителна, хуманитарна стока, без която така нареченият Глобален юг ще се окаже на ръба на глада. Финансирането на съюзник на руския империализъм по магически начин се преопакова като „принудителен акт за спасяване на човечеството“.
- Реторика на „по-малкото зло“ и прагматизма: в деловата преса внезапно си спомнят за Realpolitik. Отстъпките се представят като принудена, горчива, но „политически мъдра“ капитулация пред реалността в името на овладяването на вътрешната инфлация. „Прагматизмът“ и Realpolitik тук не са обяснение на случващото се, а само словесна капитулация пред него, която посочва външното, механично взаимодействие на капиталите (конкуренцията за пазара на торове) като причина там, където действа много по-дълбокият, скрит зад тази конкуренция закон за натрупването на капитала. Твърди се, че защитата на джоба на американския потребител и рентабилността на фермерите в Средния запад в дадения момент е по-важна от изолацията на беларуската „полицейска държава“ (а могат ли изобщо да съществуват буржоазни държави без полицейски функции?).
- Фигура на премълчаването (изместване на фокуса): мейнстрийм медиите просто маргинализират тази новина. Ако за жестокостта на режима на Лукашенко през август 2020 г. или за съучастието му във войната в Украйна се пишеше на първите страници, то премахването на санкциите срещу „Беларускалий“ се публикува с дребен шрифт в специализираните икономически рубрики. Това се представя като рутинна бюрократична корекция на лицензите от Службата за контрол на чуждестранните активи (OFAC) към Министерството на финансите на САЩ, като се премълчава фактът, че същата тази операция пълни касите на същата тази беларуска държава.
По този начин пресата изпълнява класическата си функция: маскира класовия и корпоративния интерес под мантията на обективната необходимост, доказвайки, че налагането на санкции е триумф на правата на човека, а отменянето им в интерес на печалбата на монополите — триумф на здравия разум.
В действителност пред нас стои христоматиен пример за това как икономическият базис пречупва идеалистическата надстройка: цялата демократична демагогия се отхвърля в името на евтината суровина и спасяването на рентабилността.
В същото време на другия край на Европа капиталът открито поглъща собствения си пролетариат. Изселването на 87-годишна испанка от инвестиционна жилищна корпорация с цел повишаване на наема не е „срив в системата“, а истинското лице на пазара, където жилището окончателно губи своята потребителна стойност (покрив над главата), превръщайки се в чиста абстракция на финансовата доходност — фиктивен капитал, хранещ се от базовите човешки потребности.
Как и защо се случва това? Изправен пред неумолимото падане на нормата на печалба в реалния сектор на икономиката, излишният глобален капитал конвулсивно търси нови сфери за самовъзрастване и намира спасение в монополната рента. Транснационалните мегафондове изкупуват цели жилищни квартали не за да управляват недвижими имоти, а за да „секюритизират“ тези бетонни метри — да превърнат очакваните наемни плащания в деривати и ценни книжа, търгувани на борсата.
Апартаментът престава да бъде вещ и се превръща само в титул на собственост, даващ право на непрекъснато „стрижене на купони“. Капиталът съзнателно взема за заложник най-нееластичната биологична потребност на човека — потребността от подслон, от която пролетарият физически не може да се откаже.
В резултат наемът се превръща в механизъм на безмилостна вторична експлоатация: първо промишленият или платформеният капиталист извлича от работника принадена стойност в процеса на труда, а след това финансовият рентиер чрез рентата експроприира лъвския пай от неговата работна заплата (стойността на възпроизводството на работната сила), обричайки масите на перманентно дългово робство или бездомност.
Капиталът, в собствената си, отчуждена от обществото природа, се явява тук в цялата си неприкрита паразитна голота — обществена по произход сила (жилищният фонд на цял град, построен с труда на много поколения), присвоявана обаче по частен начин от тясна група собственици на финансовия титул. Именно това противоречие, според формулировката на самия Маркс, става все по-крещящо и предполага унищожаването на това отношение.
Масовите протести в палатковите лагери и предсрочните избори, обявени от правителството на Санчес на фона на наплива от 80 хиляди мигранти — тази глобална резервна армия на труда, пролетаризирана и изтръгната от местата си от безмилостното проникване на империалистическия капитал — само разкриват пълната парализа на буржоазната държава.
Миграцията е обективно следствие от империалистическата експанзия, която разрушава традиционните уклади и изтласква разорените пролетарски маси на световния пазар като евтина стока — работна сила. Междувременно олигархията приватизира жилищата, а леви партии, затънали в парламентарен кретинизъм, изпълняват спасителна за капитала функция, като действат като гръмоотвод за пролетарския гняв.
На другия фланг на глобалната криза империалистическата касапница в Източна Европа продължава да функционира като гигантски механизъм за физическо унищожение на излишния капитал и „излишното население“. Опитите на индийската буржоазия да посредничи за деблокирането на Черно море не са абстрактно миротворчество, а прагматична стъпка на един от империалистическите хищници, стремящ се да спаси логистичните артерии на световния пазар.
Стабилните доставки на евтино черноморско зърно и торове са жизнено необходими за индийския капитал, за да може максимално да намали стойността на хранителната кошница, а следователно — да поевтини стойността на възпроизводството на собствената си многомилионна работна сила, задържайки заплатите на местния пролетариат на минимално ниво в името на извличането на свръхпечалби.
Едновременно с това, влизайки в ролята на арбитър между затъналите във войната държави, укрепналият въз основа на комбинираното развитие индийски финансов капитал цинично превръща чуждия конфликт в собствена външнополитическа тежест, легитимирайки претенциите си за пълноправно участие в преразпределението на сферите на влияние.
А докато в Украйна се смилат промишлената и енергийната инфраструктура на капитала и животът на пролетариата, естонската буржоазия „за всеки случай“ струпва елитни войски край Нарва и обменя натрупаната в хазната на Талин принадена стойност за американски HIMARS. Това е частен, локален случай на преразпределение на вече ограбеното в условията на взаимно недоверие между капиталистите, което парализира целия регион.
Синхронно с това руският империализъм укрепва своя тил, методично прочиствайки политическото поле: фабрикуването на тежки наказателни дела срещу опозиционни активисти е класически превантивен терор на диктатурата на капитала, която панически се страхува от вътрешен социален взрив.
Паралелно с това държавата се стреми да обложи с данък самата потребност на населението от информация, неподконтролна на Кремъл, като разработва тарифирането на VPN трафика в 5G мрежите. Временните технически пречки само отлагат този грабеж, но класовата цел е ясна — да се принуди пролетариатът от собствения си джоб да плаща за килията си в цифровия затвор.
Тази хроника не оставя място за илюзии. Издъхващият капитал няма да спре сам. Той ще продължи да изхвърля старци на улиците на Мадрид, да изпраща работници на заколение в окопите на Донбас и да хвърля несъгласните в затворите.
Пред човечеството стои безмилостен материален избор: или интернационалният пролетариат, воден от световната комунистическа партия, ще съкруши тази гниеща система, или капитализмът неизбежно ще завлече света във варварството на тоталното унищожение.
Footnotes
-
– Тогава само за няколко дни силите за сигурност хвърлиха в претъпкани арести и подложиха на изтезания над 10 хиляди граждани, а няколко участници в протестите бяха убити. За нито един от случаите на репресии и побои така и не бяха образувани наказателни дела срещу служители на силовите органи. ↩