Манифест на групата „Комунистически Прометей"

I. Предговор

„Манифестът на Комунистическата партия” на Карл Маркс и Фридрих Енгелс е първият исторически програмен документ на революционната партия на световния пролетариат. Именно поради програмния характер на манифеста, положенията, съставляващи неговото ядро, неговата същност, не се отнасяха пряко към епохата на неговото публикуване, а описваха условията и поставяха цели в дългосрочна перспектива, в която трябваше да се развива комунистическото движение. „Комунистическият Прометей” не възникна от нищото: в основата на нашата дейност лежи приемствеността и развитието на програмното ядро на „Манифеста на комунистическата партия”.

Маркс и Енгелс заявяват: „Комунистите могат да резюмират своята теория в един израз: унищожаване на частната собственост”. Развитието на капитализма създаде необходимите обективни предпоставки за реализирането на това положение: „Съвременната буржоазна частна собственост е последното и най-пълно изражение на производството и присвояването на продуктите, което почива върху класови антагонизми, върху експлоатацията на едни от други”.

В „Немската идеология” създателите на научния комунизъм посочват, че „съвременната частна собственост съответства на съвременната държава”. Оттук следва, че унищожаването на частната собственост изисква унищожаването на държавата. Кой трябва да изпълни тази задача? В предговора към английското издание на Манифеста от 1888 г. Енгелс – подчертавайки, че така са мислили винаги заедно с Маркс – дава еднозначен отговор:

„Освобождението на работническата класа може да бъде дело само на самата работническа класа”.

И ако самите Маркс и Енгелс са живели в период, когато основните социални факти и задачи на работническото движение, които са били заложени в „Манифеста”, в най-добрия случай са били в начален стадий, то ние за първи път живеем в епоха, когато всички посочени положения могат без никакви уговорки да се считат за програма на световната комунистическа партия.

II. Характерът на нашата епоха

Със завършването на формирането на световния пазар капитализмът изпълни своята историческа функция. Епохата на буржоазните революции и формирането на национални пазари, национална буржоазия и национални държави приключи. Съвременното ни буржоазно общество се намира в най-висшата, империалистическа фаза, характеризираща се с реакция по целия фронт. От възходящата, прогресивна фаза на своето развитие капитализмът зави към неизбежен ужасяващ упадък, което вече беше ясно за революционните марксисти от епохата на Владимир Ленин и Роза Люксембург. В съвременната ни епоха той създаде не само гигантски производителни сили, които са обективна предпоставка за неговото преодоляване, но и колосални разрушителни сили, способни да унищожат човечеството. Задачата на работническата класа, начело с нейния авангард, световната комунистическа партия, днес се свежда до това да унищожи капитализма, като му попречи да повлече след себе си в пропастта цялото човечество. Комунизъм или варварство – такава е алтернативата.

Въпреки че всички сили на стария свят не забелязват този факт, в недрата на капиталистическото общество броди призракът на комунизма. Независимо от слабостта на съвременните комунисти – съзнателни изразители на несъзнателен процес – зрее комунистическата революция, която ще трябва да унищожи разделението на обществото на класи и лежащата в основата му частна собственост.

Тази задача не може да бъде решена без придобиването на комунистическо съзнание от широките маси на работническата класа, а това „е възможно само в практическото движение, в революцията; следователно революцията е необходима не само защото по никакъв друг начин не е възможно да бъде съборена господстващата класа, но и защото събарящата класа само в революцията може да се очисти от цялата стара мръсотия и да стане способна да създаде нова основа на обществото” („Немската идеология”).

III. Партия

Доминиращите мисли на всяко класово общество са мислите на господстващата класа. В съвременното общество господства буржоазията, затова дори сред наетите работници повсеместно господстват буржоазните идеологии. „За да се унищожи идеята за частната собственост, напълно достатъчна е идеята за комунизма. Но за да се унищожи действителната частна собственост, необходимо е действително комунистическо действие”, твърди Маркс още в „Икономически и философски ръкописи от 1844 г.”. По този начин действителната критика на буржоазните идеи е възможна само в рамките на действително практическо движение, в процеса на комунистическата революция. Това практическо движение трябва да бъде оглавено от световна комунистическа партия. Такава партия в момента не съществува. Ние не се смятаме за тази партия или дори за единствения й зародиш. Разглеждаме нашата дейност като част от практическото движение към комунизма, като борба за създаването на тази партия, а нашия манифест – само като една от необходимите стъпки по пътя към нейното създаване. През 1999 г. на страниците на издавания от нас вестник „Комса” заявихме: „Ние сме готови да сътрудничим на всички, които не само на думи, но и на дела водят борба за освобождението на пролетариата от властта на буржоазията; на всички, които заемат позициите на класическия революционен марксизъм, независимо от това в коя организация се намират тези хора. Нашата позиция е същата – днес пролетариатът няма своя партия, ние сме изправени пред острата необходимост да я създадем. Това е най-близката практическа задача на нашата организация”. Тази задача остава актуална и днес.

Казаното по-горе не противоречи на факта, че са съществували и продължават да съществуват групи революционери, често малобройни, а понякога и наброяващи буквално единици хора, които запазват своята привързаност към безкомпромисния революционен марксизъм, осигурявайки неговата научна чистота и приемственост във времето, – и в този смисъл ние проследяваме родословието си до Маркс и Енгелс, болшевиките начело с Ленин, Комунистическия интернационал от периода на първите два конгреса, италианската комунистическа левица и руските „постсъветски” комунистически групи, които противопоставяха своите идеи на псевдомарксизма – идеологията на фалшивия социализъм на СССР, заслужено и неизбежно отишъл в небитието.

Причината за липсата на световна комунистическа партия не може да се обясни с нищо друго, освен с липсата на необходимите условия. „Условията на живот, които различните поколения срещат, определят също така дали периодично повтарящите се през историята революционни сътресения ще бъдат достатъчно силни, за да разрушат основите на всичко съществуващо; и ако липсват тези материални елементи на всеобщ преврат, а именно: от една страна, определени производителни сили, а от друга, формирането на революционна маса, въстанала не само срещу отделни аспекти на предишното общество, но и срещу самото предишно „производство на живота”, срещу „съвкупната дейност”, на която то се е основавало, – ако тези материални елементи не са налице, то, както доказва историята на комунизма, за практическото развитие няма никакво значение обстоятелството, че идеята за този преврат е била изразявана стотици пъти” („Немската идеология”).

На същото място създателите на научния комунизъм пишат: „Тази или онази организация на материалния живот зависи, разбира се, всеки път от вече развитите нужди, а пораждането на тези нужди, както и тяхното задоволяване, само по себе си е исторически процес”. Вътре в класата на наемните работници трябва да узрее, да се развие нуждата от осъществяване на комунистическата революция. Нашата задача е да помогнем за това. Средата, в която протича процесът на узряване на комунистическото съзнание, не се ограничава до икономическите отношения между капиталиста и пролетария, тоест отношенията в процеса на производство и присвояване на добавена стойност. Този процес обхваща цялата съвкупност от отношения в рамките на капиталистическата обществена икономическа формация.

Развитието на комунистическото съзнание се осъществява „не толкова поради „икономическия произход” на наемните работници, колкото в хода на класовата борба”, която винаги е политическа борба. С тази теза през 1999 г. ние поставихме разделителна линия между нас и привържениците на работистките и икономическите тенденции.

Така че, налице е класа, „който е принуден да понася всички тежести на обществото, без да се ползва [в пълна степен] от неговите блага”, и това неизбежно го поставя в най-решително противоречие с управляващата буржоазна класа; днес „тази класа съставлява мнозинството от всички членове на обществото и от нея произтича съзнанието за необходимостта от коренна революция, комунистическото съзнание” – но всичко това е само необходимо, но не и достатъчно условие за комунистическата революция.

Развитието на наемните работници от случайни индивиди в съзнателни изразители на несъзнателния процес „протича спонтанно”, „не е подчинено на общ план на свободно обединени индивиди”, това развитие протича „много бавно”, „различните степени и интереси никога не се преодоляват напълно”. Комунистите могат само да придадат на този процес по- планов, по-организиран характер.

IV. Метод

Теоретичната основа на световната комунистическа партия е марксизмът.

Давид Рязанов в своята история на Съюза на комунистите пише: „Маркс и Енгелс най-накрая намериха синтез между „политиката” и социализма и с това отговор на въпроса как да се слеят работническото движение и социализмът, които дотогава вървяха по различни пътища. Оказа се, че социализмът или комунизмът е най-висшата форма на работническото движение, […], че комунизмът може да бъде осъществен само от работническото движение, че единственият клас, който може и трябва, според своето положение, да поеме осъществяването на комунизма, е пролетариатът. Оттук естествено произтичаше задачата – да се внесе в класовата борба на пролетариата яснота за нейните цели и да се организира пролетариатът в специална политическа партия. Не отчуждение от задачите на съвременността, не стремеж да се оттегли в сектантска килия, а намеса във всички явления на обществения живот, внимателно изучаване на действителността и активно участие във всички сфери на обществения живот!».

Това беше казано в епоха, когато буржоазията все още не беше решила всички исторически задачи, стоящи пред нея – епохата на буржоазните революции. Върхът на тази епоха беше Октомврийската революция в Русия.

V. Историческата съдба на капитализма

Цялата писмена история на човешкото общество, която е стигнала до нас, е история на класовата борба.

От първите големи въстания на робите до падането на робския строй са минали повече от петстотин години. Историческият период, започнал с първите големи селски антифеодални въстания и завършил с всемирното утвърждаване на капитализма, също обхваща повече от петстотин години.

Първите големи въстания на протопролетариата (цехови калфи, градски плебеи, фабрични работници) се падат в периода на прехода от Средновековието към Новото време. През 1378 г. във Флоренция избухва въстание на чомпи – неквалифицирани надничари на дневна заплата в суконните фабрики. Английската буржоазна революция породи пролетарски по своя характер движения на левелирите и дигерите. Индустриалната революция в края на XVIII – началото на XIX век е съпроводена от движения, които вече могат да се нарекат работнически въстания срещу капиталистическите условия на труд: движението на лудитите (Англия, началото на XIX век), въстанието на лионските тъкачи (Франция, 1831 и 1834 г.).

По този начин практическото движение към комунизма се развива във времето и пространството, преминавайки през различни етапи, решавайки различни съпътстващи задачи, преодолявайки различни препятствия. Колко време ще мине до унищожаването на частната собственост, не знаем, но знаем със сигурност, че теориите, които предсказват „автоматичен” крах на капитализма или посочват конкретните му „обективни” граници, са антинаучни. Такива са теориите за краха на капитализма поради критичното падане на нормата на печалбата или изчерпването на некапиталистическата среда.

При това развитието на капитализма не само забавя развитието на производителните сили, но и все по-често ги унищожава в катастрофални кризи на свръхпроизводство, изостряйки борбата за пазари и преразпределението на света между империалистическите държави. В огъня на тези кризи и войни капитализмът „подмладява”, като митичната птица Феникс, откривайки нови цикли на натрупване на капитал. Пролетариатът няма друг път към освобождението, освен чрез унищожаването на капиталистическия начин на производство.

VI. Разпространение на марксизма

Също така в пространството и времето се развива и разпространява марксизмът: от континентална Европа той се разпространява във Великобритания; заедно с мигрантите от Европа прониква в Северна Америка; благодарение на студентите, учили в европейски университети, и пътешествениците от аристократични семейства, с произведенията на Маркс се запознават и прогресивните хора в Русия; по-късно идеите на научния комунизъм проправят път и в Азия.

Ленин свързва разпространението на марксизма с три основни периода от световната история: „1) От революцията през 1848 г. до Парижката комуна (1871). 2) От Парижката комуна до руската революция (1905). 3) От руската революция насам […]”.

Първият период е продължил 23 години, вторият – 34, а третият, започнал с Първата руска революция, към момента на написването на статията на Ленин все още не е бил завършен.

1. Първият период

Първият период е времето, когато социализмът проправя пътя си от утопия към наука. Започвайки като една „от изключително многобройните фракции или течения на социализма”, марксизмът си проправяше път през „неразбирането на материалистичната основа на историческото движение, неспособността да се отличи ролята и значението на всяка класа в капиталистическото общество, прикриването на буржоазната същност на демократичните преобразувания с различни уж социалистически фрази за „народа”, „справедливостта”, „правото”. Към този период се падат европейските буржоазни революции от 1848 г. и Парижката комуна от 1871 г. Към края на този период „се раждат самостоятелни пролетарски партии: Първият Интернационал (1864–1872) и германската социалдемокрация”.

Върховете на епохата на буржоазните революции и едновременно с това прологът на пролетарските революции станаха Парижката комуна и Първата руска революция (1905–1907 г.). В Парижката комуна пролетариатът, както пише Маркс, открива търсената историческа политическа форма, при която класът на наемните работници може да осъществи своето икономическо освобождение. Парижката комуна стана прототип на диктатурата на пролетариата – полудържава, която беше призвана не просто да завземе, а да разруши старата буржоазна държавна машина. В Първата руска революция пролетариатът беше ръководен от марксистката партия, а Съветите, създадени от самия клас на наемните работници, станаха развитие и продължение на онази историческа политическа форма, каквато беше Парижката комуна. Тази форма след това ще бъде реализирана както в революцията от 1917 г. в Русия, така и в революциите от 1918–1919 г. в Германия и Унгария.

2. Втори период

Вторият период „се отличава от първия с „мирен” характер, липса на революции. Западът е приключил с буржоазните революции. Изтокът все още не е достигнал до тях”.

Възникващите в страните от Западна Европа „пролетарски по своята същност социалистически партии” „се учат да използват буржоазния парламентаризъм, да създават своя ежедневна преса, свои просветни институции, свои професионални съюзи, свои кооперативи. Учението на Маркс […] се разпространява”.

Именно на този етап от дългото „мирно” капиталистическо развитие „Вътрешно изгнилият либерализъм се опитва да се съживи във вид на социалистически опортюнизъм”. Ревизионисти като Едуард Бернщайн „страхливо проповядват „социален мир” […], отказ от класова борба и т.н. Сред социалистическите парламентаристи, различни функционери на работническото движение и „съчувстващата” интелигенция те имат много поддръжници”. Но именно тези години, които в Западна Европа бяха време на „мирно” и постепенно развитие на капитализма, на Изток бяха време на бурно капиталистическо развитие. Това противоречиво и неравномерно развитие на капитализма подготвяше „нов източник на най-велики световни бури в Азия”. „Ние, – пише Ленин, – живеем сега тъкмо в епохата на тези бури и на тяхното «обратно отражение» върху Европа”. По този начин се сбъдна научното предсказание на Маркс, който на 27 септември 1877 г. пише, че „революцията този път ще започне на Изток, който досега е бил недосегаема крепост и резервна армия на контрареволюцията”. Разбира се, става дума за буржоазно-демократична революция.

„След Азия – пише Ленин – започна да се раздвижва – само че не по азиатски – и Европа. […] Безумното въоръжаване и политиката на империализма превръщат съвременна Европа в такъв „социален мир”, който най-много прилича на барутен погреб”.

Капитализмът навлезе в най-висшата си фаза – фазата на империализма.

3. Трети период

Световно-историческото значение на третия период на разпространение на марксизма се състои преди всичко в това, че той превърна пролетариата в водеща сила, включително и в буржоазните революции, и най-важното – той постави началото на пролетарските комунистически революции.

Основното събитие от световно-историческо значение на този период беше Октомврийската революция в Русия. Съчетанието на две кризи – вътрешната криза на властта на буржоазното временно правителство и външната, под формата на продължителна първа империалистическа война – доведе до това, че пролетарската революция трябваше едновременно да реши две задачи: да завърши буржоазната революция в страната и да отвори пътя към световната революция. Върхът в решаването на втората задача беше създаването на Комунистическия интернационал – щаб на световната революция.

Октомврийската революция по този начин имаше двоен характер – унищожавайки остатъците от феодализма, тя решаваше задачи, които буржоазията вече не можеше и не искаше да реши, и едновременно с това се опитваше да проправи пътя към световната комунистическа революция.

След октомврийския щурм на небето в Русия последваха революции в Германия, Унгария, Финландия и започна процесът на формиране на комунистически партии в различни страни по света. Тази безпрецедентна революционна вълна беше пометена от колосална по сила контрареволюция. През 20-те и 30-те години на XX век сталинизмът в Русия, социалдемокрацията, а след това нацизмът в Германия и фашизмът в различни страни на Европа потопиха в кръв първата световна комунистическа революция.

Неразбирането на този двоен характер на Октомври беше една от съставките на погрешното виждане на меншевиките, които – изхождайки от едностранчивата гледна точка, че икономиката на Русия по това време страдала не от преобладаващото влияние на империалистическата капиталистическа буржоазия, а от недостатъчното развитие на производителните сили, – смятаха, че руската работническа класа, макар и да трябваше да играе безпрецедентна роля в организирането на икономическия и политическия живот – особено в „отбраната” – и дори в по-нататъшното развитие на капиталистическата система, не трябваше да поема цялата власт и да се опитва да изгражда социализъм, тъй като това би било преждевременно. На пролетариата се отреждаше ролята на този, който трябваше да подтиква в прогресивна посока руската буржоазия – единствената класа, която според меншевиките беше в състояние да ръководи решаването на актуалните икономически и политически задачи. Както пише Юлий Мартов през 1917 г., вече след завземането на властта от болшевиките: „[Опитът] да се наложи социализъм в икономически и културно изостанала страна е безсмислена утопия”.

В тази визия липсват два важни компонента на една наистина научна революционна стратегия: първо, отчитането на емпиричния факт, че към момента на настъпването на епохата на революциите в Русия буржоазията на водещите капиталистически страни е станала напълно контрареволюционна, т.е. неспособна да играе водеща роля в буржоазната революция, готова да предаде интересите на най-добрия си съюзник в борбата с феодализма – селячеството. От този факт следваше да се направи единственият правилен извод за тактиката на пролетариата: той трябваше да привлече като съюзник селячеството, което се намираше под двойно робство (феодализъм и капитализъм), да използва такава страна на неговата двойственост като разума му, а не предразсъдъците му, бъдещето, а не миналото (точно тази мисъл изразява Енгелс в „Селският въпрос във Франция и Германия”). Маркс и Енгелс – за разлика от меншевиките – успяват да включат този важен момент в стратегията на пролетариата. В работата „Революция и контрареволюция в Германия” Енгелс, въз основа на обширен фактически материал, представи анализ на германската революция (1848–1849) и разви тезисите, изразени от него и Маркс още по време на самата революция: лейтмотивът на анализа е неспособността на германската либерална буржоазия да играе водеща роля в буржоазната революция. Хипотетичното благоприятно за пролетариата разпределение на силите Маркс и Енгелс многократно изразяват под формата на кратки формули: „[само с подкрепата на селячеството] пролетарската революция ще получи този хор, без който нейното соло във всички селски страни ще се превърне в лебедова песен” или: „Цялата работа в Германия ще зависи от възможността да се подкрепи пролетарската революция с някакво второ издание на Селската война. Тогава нещата ще тръгнат отлично”.

Въпреки това, в средата на XIX век условията се развиха в неблагоприятна за пролетариата комбинация и, според класиците, именно фактът, че контрареволюционната буржоазия, а не революционният пролетариат, успя да привлече селските маси е основната причина революциите от Пролетта на народите през 1848–1849 г. да не бъдат радикални, да не бъдат доведени до край дори в буржоазен смисъл, да не говорим за това да отворят перспектива за реализиране на интернационалистичната комунистическа стратегия на пролетариата. Но такива условия се създадоха половин век по-късно в Русия и да не се възползваш от тях би било нищо друго освен предателство на класата от страна на партията, която претендира, че изразява нейните интереси.

Второ, меншевиките не разбираха необходимостта да разглеждат борбата на всеки национален отряд на пролетариата като подчинена на интересите на световната класа като цяло. Болшевиките оставиха на следващите поколения революционни борци безценен опит: пролетариатът за първи път създаде работещ щаб на световната революция, за първи път обедини – в действителност, а не в декларации или морални пожелания – различни отряди на класата по целия свят, за първи път направи работническата класа субект на международните отношения. Но всичко това можеше и да не се случи, ако руските работници бяха последвали меншевиките и доброволно се бяха отказали от завземането на властта.

Но поражението на първата световна комунистическа революция не може да бъде опровержение на правотата на марксизма, както не може да опровергае логиката на историческото обществено развитие.

За край на третия период условно може да се счита 1925 г., когато по резултатите от XIV конференция на РКП(б) беше затвърден преходът от курса към световна комунистическа революция към курса към изграждане на социализъм в отделна страна. Последните сътресения от този период бяха гражданската война в Испания през 1936–1939 г. Втората световна империалистическа война, която започна след това, беше съпроводена само от ограничени по сила и значение, неорганизирани самостоятелни изяви на пролетариата, в които централна роля играеха онези, които участваха в революционната вълна от 1917–1923 г. и в последвалата борба с буржоазната контрареволюция.

Контрареволюционната вълна и последващите я десетилетия на господство на буржоазията породиха не само чудовища на капиталистическата реакция, но и много от повече или по-малко влиятелните идеологии на фалшивия социализъм – сталинизъм, маоизъм, кастроизъм и геваризъм, чучхе, чавизъм и др. Всички те по свое време се родиха като буржоазни идеологии на „наваксващото развитие”, призвани да съпътстват централизацията и ускоряването на капиталистическото развитие на съответните изостанали страни, а в момента са заели заслуженото си място в покрайнините на гробището на множество буржоазни идеологии, от което черпят „идеите” си най-различни фракции на буржоазията. Друга съставна част на тези идеологии, която ги сближава, например, с руското народничество, бяха елементи на утопичния социализъм, призвани да въвлекат широките маси в изграждането на капитализма, което се случваше в действителност, и да го скрият зад фрази за митичното „изграждане на социализма”.

Успоредно с това се запазиха остатъци от революционния щурм на небето от втората половина на 1910-те – началото на 1920-те години – пролетарски течения, които се опитваха да отстояват марксизма в условия на най-широки репресии. Но те не успяха да се оттеглят организирано, да запазят редките кадри, да дадат научен анализ на текущите и предстоящи социални битки и да създадат ядро, което би могло да стане наследник на световната партия на пролетариата. В крайна сметка те стигнаха до задънена улица. Най-известното от тези течения е троцкизмът, който в момента дори няма единна теория и е деградирал до нивото на дребнобуржоазни идеологии, които не излизат извън рамките на едни или други национални изисквания или междукласови съюзи. Въпреки че не поставяме под съмнение субективната революционна нагласа на Лев Троцки и неговите заслуги пред пролетарската класа, научната честност изисква да признаем, че семената на съвременния троцкизъм са били заложени от теоретичните и политическите грешки на самия Троцки.

Въпреки това съществуваха и пролетарски течения, основно в Италия, които успяха поне да запазят нишката на марксизма и да подготвят почвата за бъдещите поколения революционери. Най-важното им постижение беше основно верният анализ на социално- икономическата природа на държави, подобни на сталинския СССР – буржоазни държави, произлезли от основата на капиталистическата икономика.

4. Четвърти (текущ) период

Днешните условия се различават съществено от тези, които са наблюдавали класиците на марксизма, проследявайки следната логика на обществено развитие: бързите темпове на капиталистическото развитие са били съпътствани от рязко изостряне на класовите противоречия, положението на пролетарските маси е ставало все по-непоносимо, а това е пораждало растеж на стихийната класова борба. Тогава марксистите трябваше само да обединят работническото движение и социализма.

Сега високите темпове на капиталистическо развитие, съпътствани от растеж на промишленото производство, разпадане на селячеството и миграция на населението към градовете, наблюдаваме в Югоизточна Азия и Африка – но и там този процес или вече е приключил, или се забавя. В най-близко бъдеще определено не трябва да се очаква растеж на спонтанната класова борба на наемните работници в развитите империалистически метрополии.

Съвременните условия във всички развити империалистически държави са близки до тези, които са наблюдавани още през втората половина на XIX век в най-напредналите страни на капиталистическото развитие – в Англия и САЩ. Още през 1907 г. Ленин дава изчерпателна характеристика на тях. Пролетариатът не проявява „почти никаква политическа самостоятелност. Политическата арена в тези страни – при почти пълна липса на буржоазно-демократични исторически задачи – беше изцяло запълнена от триумфираща, самодоволна буржоазия, която по изкуството да мами, развращава и подкупва работниците няма равна на себе си в света”.

Днес съществува по-сложна стратификация на наемните работници в сравнение с капитализма от XIX – началото на XX век; в страните с развит капитализъм тя е съпроводена с растеж на паразитизма и работническата аристокрация, разпространение на собственически слоеве на наемни работници и семейства с няколко източника на доход; относително високата производителност на труда води до това, че в промишлените предприятия едновременно се намират много по-малко работници, отколкото в предишната епоха; настъпва сближаване на доходите на наетите работници и междинните слоеве, а по- развитата транспортна система и жилищен фонд размиват (но не премахват) разделението на районите на пребиваване на „работнически” и буржоазни; по-развити форми приема производството, разпространението и потреблението на господстващата идеология (социални мрежи, стрийминг, интернет като цяло); империализмът създаде развита „социална” държава.

Именно това е причината за липсата на масово работническо движение и крайната слабост на революционното малцинство в центровете на империалистическото развитие (на чиято работническа класа пада историческата задача да играе ключова роля в комунистическата революция), което прави в краткосрочен и средносрочен план невъзможна перспективата за победоносна комунистическа революция.

В същото време по целия свят основно приключи първоначалното натрупване на капитал (т.е. отделянето на прекия производител от средствата за производство) в последната сфера, където то все още можеше да се случи – в аграрната. През втората половина на XX век в по- голямата си част приключи разпадането на селячеството. Сега то не съществува като клас от докапиталистическата епоха в мащаби, които биха имали някакво световно значение. Аграрната революция приключи. Селскостопанското производство стана един от секторите на капиталистическата икономика.

Епохата на буржоазните революции приключи, а с нея в миналото останаха и националноосвободителните войни и антиколониалните движения. Всичко това лиши комунистите от възможността да допълнят пролетарското въстание с поредното издание на селска война или националноосвободително движение. Съвременният клас на наемните работници ще трябва да осъществи световната комунистическа революция в нови, безпрецедентни исторически условия. В същото време, за първи път в историята, той ще трябва да реализира неограничена и незамъглена комунистическа програма – програма за унищожаване на частната собственост. Реализацията на тази програма ще отвори пътя от най-висшата и последна форма на стоково производство – капитализма – към комунистически организирания, т.е. непосредствено обществен труд, изключващ възможността за превръщане на продукта на обществен труд в стока. Унищожаването на частната собственост предполага унищожаването на стоковото производство като такова. Тук трябва да се отбележат два важни аспекта, произтичащи от научния анализ на капитализма, осъществен от марксизма: 1) към тази цел не водят мерките за смекчаване на отделни негативни прояви чрез национализация, държавно регулиране и премахване на „провалите” на пазара, разширяване на „социалната държава” и т.н.; 2) между стоковото, т.е. капиталистическото, и плановото, т.е. комунистическото, производство не може да съществува никакъв „междинен” икономически строй, никакъв „трети път”. Поради факта, че в съвременното общество съществува постоянна, а не случайна обществена връзка на анархична основа на производството, която на повърхността се проявява в повсеместното разпространение на парите, всеки начин на производство, който запазва този анархичен, стоков характер на основата и, следователно, парите, ще бъде описан от теорията на Маркс, т.е. ще бъде капиталистически – просто по дефиниция, независимо от това каква наименование ще получи в поредните „нови” или стари идеологически мантри: „реален социализъм”, „монокапитализъм”, „тоталитаризъм”, „държавен капитализъм”, „бюрократичен колективизъм”, „неоазиатски начин на производство”, „нов феодализъм” и т.н. Както още Ленин показа в полемиката си с Каутски и Бухарин, невъзможен е такъв хипотетичен капитализъм, при който би останал само един съвкупен капиталист в лицето на държавна или частна корпорация, окончателно потиснал конкуренцията на другите фракции. В момента нито една от фракциите на буржоазията не може по принцип да предложи решение на основните проблеми, пред които е изправено човечеството. По този начин единственият наистина всеобщ интерес на съвременната буржоазия е запазването на съществуващия начин на производство. Без съмнение разколът в буржоазията – управляващата класа на капиталистическото общество – е обективно явление. Тя е разделена в борбата за присвояване на добавена стойност и затова по принцип не може да бъде единна. Но тя е обединена от общ класов интерес – да запази обществения ред, в рамките на който да може да продължи да присвоява добавена стойност.

Всички съвременни политически форми са напълно оформени и напълно адекватни на установения начин на производство. Разликите между „десните” и „левите” партии, както и между „демократичните” и „диктаторските” режими, са от частен, козметичен характер. Парламентът (и другите представителни органи) е дисфункционален остатък дори за буржоазията, тъй като борбата между нейните фракции и вземането на основните решения се извършват в органите на изпълнителната и паричната власт. Пролетариатът още по-малко се нуждае от него, тъй като той не може дори да играе ролята на трибуна на нашата класа.

Не така беше по времето на буржоазните революции, които се бореха със средновековните остатъци. Тогава комунистите подкрепяха борбата за буржоазна демокрация, тъй като тя създаваше условия за ускорено капиталистическо развитие, следователно това беше необходим и неизбежен етап по пътя към пълното разгръщане на борбата на пролетариата на съвременна, т.е. капиталистическа, основа. Участието на пролетариата в тази борба беше единственото, което можеше да й придаде най-последователен и пълен характер, както и значително да ускори постигането на нейните резултати.

Нашата епоха за първи път поставя пред пролетариата и неговата световна комунистическа партия задачата да изпълни само свои собствени, чисто комунистически задачи. Затова комунистическата партия не може да влиза в никакви междукласови блокове, избирателни коалиции, междупартийни съюзи, координационни комитети и т.н. Но ние винаги сме приветствали и ще приветстваме перебежчиците от буржоазната класа, които поемат по пътя на световната комунистическа революция. Те вървят по единствения правилен път – пътя на Маркс, Енгелс, Ленин.

VII. Капитализмът поражда войни

Стоката е икономическата клетка на капиталистическото общество. От тази клетка неизбежно произтичат всички негови неотменни характеристики – конкуренция с всички възможни средства, бедност и най-висшето проявление на противоречията на капитализма – световни империалистически войни. По този начин самото развитие на капиталистическия начин на производство постоянно поражда условия за войни. Следователно, единственият начин за прекратяване на войните е унищожаването на частната собственост.

Още в „Немската идеология” Маркс и Енгелс пишат: „Голямата индустрия направи конкуренцията универсална […], създаде средства за комуникация и съвременен световен пазар […] Голямата индустрия създаде навсякъде еднакви отношения между класите на обществото и по този начин унищожи особеностите на отделните националности. И накрая, докато буржоазията на всяка нация все още запазва своите специфични национални интереси, голямата индустрия създаде клас, който във всички нации има едни и същи интереси и чиято национална изолираност вече е унищожена – клас, който наистина е откъснат от целия стар свят и в същото време му се противопоставя”.

В момента капиталистическият начин на производство наистина е обхванал целия свят, затова ако Маркс и Енгелс са създали Съюза на комунистите като международна организация, то в настоящите условия на универсална конкуренция марксистите са длъжни да се възприемат като световен пролетарски авангард, в противен случай те са обречени на провинциалност и ограниченост или, което е още по-лошо – на превръщане в инструмент на една от фракциите на буржоазията, която винаги преследва определени национално ограничени интереси, неадекватни на съвременната епоха.

VIII. Характерът на войните в съвременната епоха

Марксизмът винаги е разглеждал възникването на нациите като следствие от утвърждаването на капитализма и ликвидирането на феодализма, т.е. преди началото на епохата на капитализма нации в научния смисъл на думата не са съществували. През Средновековието всяка държава се състоеше от многобройни самоуправляващи се кантони и области със свои собствени митнически постове, често дори говорещи на различни езици. Те бяха икономически независими единици, а връзката им с държавната власт беше доста слаба. Капитализмът, който разруши средновековните общински, цехови, кооперативни и други връзки, постави на тяхно място друга – връзка в рамките на стоковата икономика, установена от пазара. Именно тази връзка се превърна в съединителната тъкан на нацията.

В едно от най-важните си произведения „За правото на нациите на самоопределение” (1914 г.) Ленин пише: „В целия свят епохата на окончателната победа на капитализма над феодализма бе свързана с национални движения. Икономическата основа на тия движения се състои в това, че за пълната победа на стоковото производство е необходимо буржоазията да завладее вътрешния пазар, необходимо е държавно сплотяване на териториите с население, говорещо на един език, при отстраняване на всякакви пречки за развитието на този език и затвърдяването му в литературата. Образуването на национални държави, които най-добре задоволяват тези изисквания на съвременния капитализъм, е следователно тенденция (стремеж) на всяко национално движение. Най-дълбоките икономически фактори тласкат към това и за цяла Западна Европа — нещо повече: за целия цивилизован свят — типично, нормално за капиталистическия период е следователно националната държава. Следователно, ако искаме да разберем значението на самоопределението на нациите, без да си играем на юридически дефиниции, без да „съчиняваме” абстрактни определения, а като разглеждаме историко-икономическите условия на националните движения, ние неизбежно ще дойдем до извода: под самоопределение на нациите се разбира държавното им отделяне от чуждонационалните колективи, се разбира образуването на самостоятелна национална държава”.

Поради неравномерното развитие на капитализма възникна специален подвид на националния въпрос – колониалният въпрос. Същността му се състоеше в това, че страните, чиято буржоазия основно беше завършила ликвидацията на докапиталистическите остатъци в родината си, ставаха метрополии и с всички сили пазеха същите тези остатъци в зависимите страни – колониите. Тогава пред комунистите се изправи задачата да подкрепят част от буржуозно-демократичните движения в изостаналите страни, защото тяхната победа ускоряваше развитието на капитализма и, следователно, приближаваше следващия етап на пролетарските революции по целия свят.

Това обаче не се отнасяше за всички буржоазно-демократични движения, а само за национално-революционните. Още на II конгрес на Комунистическия интернационал, проведен през 1920 г., Ленин отбеляза: „Няма никакво съмнение, че всяко национално- но движение може да бъде само буржоазно-демократично, защото основната маса от населението в изостаналите страни се състои от селяни, които са представители на буржоазно-капиталистическите отношения. […] ако говорим за буржоазно-демократично движение, то всяка разлика между реформисткото и революционното движение ще изчезне. […] империалистическата буржоазия се опитва с всички сили да наложи реформисткото движение и сред потиснатите народи. Между буржоазията на експлоататорските и колониалните страни се е случило известно сближаване, така че много често – може би дори в повечето случаи – буржоазията на потиснатите страни, макар и да подкрепя националните движения, в същото време в съгласие с империалистическата буржоазия, т.е. заедно с нея, се бори срещу всички революционни движения и революционни класи. […] ние, като комунисти, трябва и ще подкрепяме буржоазните освободителни движения в колониалните страни само в случаите, когато тези движения са наистина революционни, когато техните представители не ни пречат да възпитаваме и организираме в революционен дух селячеството и широките маси на експлоатираните. Ако и тези условия не са налице, тогава комунистите трябва да се борят в тези страни срещу реформистката буржоазия […]”.

И тук трябва да се направи едно важно уточнение: под термина „изостанали” Комунистическият интернационал разбираше страни с преобладаване в икономиката на феодални или патриархални и патриархално-селски отношения, а не страни с напълно оформена капиталистическа икономика, отстъпваща на водещите страни само в количествен аспект. Днес такива изостанали страни не съществуват в значителни мащаби.

По този начин, от гледна точка на марксизма, националният въпрос се счита за „решен”, когато феодализмът в икономиката на страната е напълно преодолян, а производството е станало изцяло стоково. От този момент нататък настъпва нов исторически етап – борбата на пролетариата за ликвидиране на всички нации и държавни граници, за обединение на хората по целия свят в рамките на нова, комунистическа икономика. Разбира се, това научно разбиране се разминава с широко разпространеното мнение, че националният въпрос не е решен, докато съществуват конфликти между държави, представляващи различни нации и етноси, в рамките на една държава, но реалността е, че в този смисъл националният въпрос по принцип не може да бъде решен в рамките на световната капиталистическа икономика.

Такъв обичаен подход е не само напълно безполезен теоретично, но и вреден на практика, тъй като прави приелия го пролетариат сляп и безволен инструмент, който задължително ще бъде използван от една или друга фракция на буржоазията.

Единственото, което може да предпази от това, е разбирането, че в момента нациите са напълно формирани, а войните, които водят отделни отряди на световната буржоазия (независимо дали са малки по размер на икономиката страни, големи страни, вътрешни страни), под прикритието на лозунга „националноосвободителна война”, са или пряко и очевидно империалистически, или империалистически в „прокси” смисъл, когато буржоазията на някоя малка нация или част от нея действа само като посредник за постигане на целите на отделни империалистически сили или техните блокове.

В „Манифеста” Маркс и Енгелс провъзгласяват, че пролетариите нямат родина. Това вече предполага необходимостта пролетариатът да се бори преди всичко за собствените си класови интереси в световен мащаб – националните интереси вече тогава стават синоним на интересите на управляващите класи. С империалистическата епоха национализмът напълно загуби всякакво прогресивно съдържание. Както пише Ленин: „Ако националните войни от XVIII и XIX век белязаха началото на капитализма, то империалистическите войни сочат края му”.

Напълно без значение е коя от буржоазните групи е нападнала първа: този конкретен факт не променя основното – реакционния характер на войните. В тези условия, както пише Ленин, разделението на отбранителни и настъпателни войни става остаряло.

Никоя от страните в такъв конфликт не се бори за разрушаването на архаичния и варварски капиталистически строй и прехода към следващата стъпка в обществената еволюция на човечеството – а това означава, че войните ще възникват отново и отново. Човечеството ще получи шанс да разкъса този затворен кръг само в момента, когато пролетариатът разпали световна революция: пълното завършване на тази световна гражданска война ще сложи край на всички войни, като премахне тяхната първопричина – стоковото производство.

Така че, типично явление, а не изключение, в нашата империалистическа епоха е империалистическата война, но типичното не е единственото, и в империалистическата епоха може да има „справедливи”, „отбранителни”, революционни войни – това са класови граждански войни, войни срещу всички империалистически сили, водени от пролетариата за установяване на собствената му диктатура, а също и войни с цел разпространение на революцията в други страни. Ето защо позицията на комунистите няма нищо общо с буржоазния пацифизъм, а общият лозунг на комунистите, приложим за всяка война в настоящата империалистическа епоха, е класическият лозунг на германските спартикисти – „Главният враг е в собствения дом”.

Въпреки това този лозунг и единствената правилна тактика на революционния пораженство, която стои зад него, а именно масова революционна борба на пролетариата от всички страни срещу „собствените” правителства във всички империалистически войни, могат да бъдат реализирани само при наличието на масова работническа класа.

Докато това движение не съществува, всеки работник може да положи своя тухла в основата на бъдещата сграда, тоест да разбере – и да разпространи това разбиране около себе си – че дори в чисто битов смисъл пролетариатът няма никакъв смисъл да подкрепя своята буржоазия във войната, тъй като господстващата класа неизбежно я използва за засилване на потисничеството по отношение на експлоатираната класа (ограничаване на политическите свободи, свободата на словото, събранията, организациите, битови ограничения, прехвърляне на нарасналите разходи върху населението, интензифициране на трудовия режим, насилствена мобилизация), а за себе си ще извлече полза (преразпределение на активи, засилване на корупцията и собствените привилегии, включително под претекст за засекретяване на по-рано отворени данни, обогатяване от военни поръчки и чуждестранна помощ, което още повече утежнява повсеместното огромно социално разслояване).

IX. Задачи на комунистическата борба

Усвояването на марксистката теория, опитът от предишните класови битки на пролетариата е необходимо, но недостатъчно условие за борбата за създаване на световна комунистическа партия.

Ние живеем в епоха на зреене на условията за комунистическа революция. Ключовият въпрос е не колко бързо ще бъде преодолян капитализмът, а по какъв начин. Актуалността на революционния път не се поставя под съмнение. Проблемът е в това как точно ще се развива този процес. Движещата сила на комунистическата революция е класът на наемните работници – единственият революционен клас на нашата епоха. Задача на комунистите е да обобщават и развиват формите, които ще приема борбата му, насочвайки я към унищожаване на частната собственост. За това комунистите трябва да участват във всички прояви на съвременната борба на пролетариата, колкото и частични и ограничени да са те.

Световната комунистическа партия е в постоянна връзка с класа на наемните работници. Обективните условия определят дълбочината и широтата на дейността на политическия авангард.

При това не трябва да се забравя: класовата борба се развива едновременно, но неравномерно, на няколко фронта – икономически, политически и теоретически. Основната задача на борбата на теоретичния фронт е да се свърже и обобщи опитът от борбата на наетите работници във времето и пространството на целия свят. Необходимо е да се расте заедно с работническата класа, а не в откъсване от нея, и още повече, без да се замества с нея.

В схемата на програмата на Интернационалистическата комунистическа партия, представена през септември 1944 г., са изложени тези, които запазват своята актуалност и днес: „Нашата политическа линия няма да бъде подложена на влиянието нито на идеалистични представи, нито на теории за спонтанността, което ще позволи волята на партията за борба да съвпадне с волята на широките маси, когато те в обобщена форма изразят наложителната необходимост от революционно настъпление за завладяване на властта.

Но завладяването на властта не може да се случи, ако партията предварително не спечели влияние върху широките маси на пролетариата. За тази цел партията определя своите задачи по следния начин:

а) масите не се печелят когато и както се иска, ако обективните условия не ги възбуждат; безполезни са маневрите на партиите, които биха искали да повлияят на тях и да ги накарат да действат по махване на вълшебна пръчка;

б) Бойният дух на масите, когато се разпалва в борбата, както е показано на диаграмата, отразява процеса на нестабилност и криза, който пронизва производствения апарат на капитализма, неговите пазари и цялата му политическа организация. В този момент партията може да се включи в борбата и да стане един от определящите и елементи, да привлече в своята орбита масите, за да обедини тяхната енергия и да я насочи към постигането на определени цели;

в) успехът на такъв маньовър е възможен дотолкова, доколкото партията успее да създаде в масите постоянни органи за пропаганда, прозелитизъм и агитация; дотолкова, доколкото тя успее да спечели доверието с постоянна привързаност към живота и борбата на пролетариата и неговите класови изисквания; накрая, доколкото тя демонстрира, че не е мамела с неуместни и неискрени агитации, празни стачки заради стачките или стачки, противоречащи на духа и интересите на класата.

Ако всички предшественици на пролетариата от експлоатираните класи са имали възможност да се освободят от зависимото си положение поотделно, преминавайки в редиците на управляващата класа, то откакто съвременната история напълно се превърна в световна история, освобождението на експлоатираната класа, класа на наемните работници стана възможно само „в условия на действителна колективност”, „в своята асоциация и чрез нея”. С други думи, изходът от капитализма може да бъде резултат изключително от колективните действия на световния пролетариат.

След капитализма няма да има нито експлоатирани, нито експлоататори. В „Тезиси за Фойербах” Маркс излага фундаменталните положения на диалектическия материализъм и, наред с другото, обръща внимание на основния недостатък на предишния материализъм.

„Материалистическото учение, че хората са продукти на обстоятелствата и на възпитанието и че, следователно, изменените хора са продукти на други обстоятелства и на променено възпитание, забравя, че обстоятелствата се изменят именно от хората и че самият възпитател трябва да бъде възпитан. Затова то неизбежно стига дотам, че разделя обществото на две части, едната от които е възвисена над обществото”.

Оттук следва най-важният извод: „Съвпадението на изменението на обстоятелствата и на човешката дейност, или самоизменението, може да се разглежда и да се разбере рационално само като революционна практика”.

Революционна практика може да бъде само тази, която се е сляла с революционната теория. Само такова единство на теорията и практиката е комунистическото движение, способно да преодолее състоянието, в което една част от обществото се издига над другата.

Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

Януари 2026 г.